Войната на Запада срещу жената мюсюлманка

Психиатърът революционер Франц Фанон е известен с острата си критика към западния колониализъм, европейския расизъм и със своята борба за де-колонизация. Още като ученик той се сблъсква с европейския расизъм и става свидетел на жестокостта на френската колониална власт и активно подкрепя алжирската борба за независимост.

Неговите книги, като "Умиращият колониализъм" и "Прокълнатите на земята", разобличават потисничеството и ужасяващите психологически последици от колонизацията. Франц Фанон анализира, че французите виждат воала като бариера за пълна колонизация: „...ако искаме да разрушим структурата на алжирското общество… първо трябва да покорим жените; трябва да ги намерим зад воала.“

Относно опитите на Запада да свалят булото на мюсюлманската жена, да разголят нейното тяло, да унищожат нейната чест и достойнство, и да заличат нейната мюсюлманска идентичност, той пише в  «Умиращият колониализъм»:

„Да свалиш булото на тази жена означава да разкриеш нейната красота; това е като да разкриеш нейната тайна, да пречупиш нейната съпротива, да я направиш достъпна за приключение. Покриването на лицето също означава прикриване на тайна...

Тази жена, която вижда, без да бъде виждана, смущава колонизатора. Няма реципрочносг: тя не се предава, не се отдава, не се предлага.“

Пропагандни кампании като публичното насилствено сваляне на воали по време на Алжирската война са организирани от френската армия, за да символизират „победата“ на Франция и чудовищната политика на асимилация на жените, представяйки го като „освобождение“.

Френската колониална обсебеност със събличането на жената се отразява в изкуството, литературата, образованието, медиите. Ние виждаме подобни животински методи да се прилагат и днес, при това не само във Франция: закони за забрана на хиджаб в училища, забрана на никаб и бурки на публични места, инициативи срещу носенето на абая, и прочие. Както и през колониалния период, жената целенасочено е представяна като "необразована" и "потисната", което им служи като чудесното "оправдание" за тяхната "цивилизационна мисия", която всъщност е нищо повече от религиозно и културно заличаване и опити за подчинение.

И в миналото, и днес, това продължава да се нарича „свобода“ и „демокрация“ в много западни страни. Дори там, където никабът, бурката или абаята са позволени според закона, въпреки всичко тази „свобода“ често е съпроводена с ислямофобия, присмех и натиск – доказвайки, че истинският избор все още не се среща с пълно уважение.

Въпреки реториката за „освобождение“, политиците на Запад рядко са подобрявали реалното положение на жените – за тях основното важно нещо е мюсюлманиниът да приеме светската култура, за да бъде „освободен“ от своята ислямска религиозна идентичност, и да забрави своя произход, както е било под френската окупаторска власт. За българските мюсюлмани, подобна политика също е до болка позната от бесовските години на социализма, когато имената им са били принудително сменяни, а изучаването и практиката на Исляма – напълно потисквана.

Тази екзистенциална война срещу мюсюлманите и по-конкретно срещу жената съвсем не е приключила с края на западния колониализъм. Като мюсюлмани, ние ежедневно виждаме агресивното й възраждане: нови забрани на хиджаба в училища, нападки срещу жени с никаб, дискриминация в работата, и т.н.. Враговете на Исляма продължават да влагат сили както в миналото да разубеждават жената от нейното покриване и нейната идентичност, за да я превърнат в предмет за показ, да й внушат комплекси за малоценност, да я лишат от честта, гордостта и достойнството да бъде жена и да бъде мюсюлманка.

Днес тази психологическа и културна агресия продължава под нови форми: чрез медии, кино и пропаганда, които прикриват истинските си цели под гръмки лозунги като „свобода“, „освобождение“ и „право на избор“. Но за тях „право на избор“ съществува само когато жената избира да свали своя хиджаб и да се разсъблече; когато обаче тя отстоява носенето на хиджаб като част от своята вяра, достойнство и идентичност, тогава изведнъж тази прословута „свобода“ изчезва и вместо това се заменя с хули, забрани, медийни и личностни атаки, обществени кампании за „освобождаването“ на жената, и прочие.

Дори реториката за воала днес се основава на същата логика като дните на френския колониализъм или на съветския социализъм: хиджабът се представя като „заплаха“ и доказателство за „нецивилизованост“, а неговото премахване се представя като „необходимо за интеграция и прогрес“, което разкрива дълбокия расизъм, лицемерие и ислямофобия под прикритието на „секуларизъм“ и „права на жените“.

Това разкрива двуличието на техните методи – зад кичозните им думи се крие същата стара колониална арогантност, която винаги е налагала собствените си модели на култура, облекло и поведение като „цивилизация“ и „прогрес“, докато същевременно е работела целенасочено да изопачи, очерни и принизи ислямския модел на поведение, неговите ценности, скромност, морал и начин на живот. Те представят своето развратно, материалистично и безбожно общество като върховен идеал, а всичко, което не се вписва в техния светски и безпътен мироглед, заклеймяват като „назадничаво“ и „потисническо“, пренебрегвайки напълно духовната и моралната висота на Исляма, както и неговите културни и цивилизационни постижения и приноси в човешката история.